ЗАВРЪЩАНЕТО НА МАЛКИТЕ ТИТАНИ

Вече сме разказвали за отбора по роботика, затова накратко:

Александър, Симеон, Марио и Виктор са в отбор по роботика от 2021 година, когато са били в седми клас, и оттогава всяка година представят България на световното първенство по роботика, организирано от First Global Challenge. Всяка година, първенството се провежда с различна глобална тема – водата, екологичното равновесие – като темата е в основата на конкретните задачи, които трябва да изпълняват роботите на отборите. (Обикновено свързани със събирането, преместването и всякакви други манипулации на различни по размер цветни топки, които в по-горните примери за теми символизират водорода и кислорода или различните биологични видове.) Отборите от цял свят (към двеста) получават комплекти с части за конструирането на роботите няколко месеца преди самото състезание, за да имат време да се подготвят. Самото състезание всяка година се провежда на различно място, понякога – доста екзотично от гледна точка на европейските отбори. (Сингапур, Дубай, Панама.)

This video could not be found.

Логично е да започнем с въпроса какво беше различното тази година?

Отговаря ни Любомир Симеонов (Мони), единият от двамата механици в отбора. „Ако говорим за конструкцията на робота, по-лесно е да се каже какво не беше различно. Единственото, което остана същото, е шасито – основата, с която се движим. Различен беше механизмът за набиране, защото миналата година трябваше да се покатерим върху една греда, а тази година – по въже. Различен е механизмът за събиране на топките – миналата година бяха по-големи, колкото баскетболни топки, и ги бутахме към целта, а сега бяха по-малки и директно ги прибирахме вътре в робота. Имаше и чисто нов механизъм за бутане, защото един от елементите беше да се бутат по-големи надуваеми топки – правехме го за пръв път, но се получи.“

This video could not be found.

Александър Алексиев (Алекс), пилотът на робота, добавя: „Имаше разлика във времето, с което разполагахме за подготовка. Задачата отново се получи в началото на август, а състезанието беше в края на октомври – за разлика от миналата година, когато беше в края на септември. Т.е. имахме три месеца вместо два. И все си казвахме: имаме време, спокойно – и естествено, накрая се стигна до положението да имаме само една седмица да довършим всичко.“

В този момент се намесва Тодор Минчев от Fab Lab в Resonator – ментор на отбора, който им помага за конструирането на робота и пътува с тях на състезанието. „Тази година бяхме направили много добър робот. На място не трябваше да поправяме или преработваме нищо, освен да добавим една плоскост от плексиглас, на която да залепим задължителния стикер с името на държавата. Нищо друго – само зареждахме батериите. Не се е налагало нито да ремонтираме нещо по конструкцията, нито да променяме нещо по кода.“

Мони го подкрепя: „В сравнение с миналите години, подготовката протече по възможно най-добрия начин. Събирахме се достатъчно пъти, свършихме си работата, всичко беше готово. Използвахме нови механизми, обменяхме идеи с други отбори, с които си организирахме конферентни разговори.“

След малко ще се върнем на темата за обмяната на идеи с други отбори в духа на колаборацията, който на състезанията по роботика явно надделява над духа на конкуренцията. Но нека първо да стигнем дотам – а именно, до Панама.

Алекс: „Пътуването беше голямо приключение. Имахме по три полета във всяка посока. На отиване София – Франкфурт, Франкфурт – Богота, Богота – Панама – общо малко над 24 часа. На връщане минахме през Мадрид, вместо през Франкфурт, но отново пътувахме повече от едно денонощие. Заради часовата разлика излетяхме в 7 часа сутринта от Богота и кацнахме… в 7 часа сутринта в Мадрид. Но в Мадрид имахме престой от 8 часа, така че времето ни настигна.“

This video could not be found.

Мони: „Имаше разлика с предишни години, защото този път Тодор беше направил една много здрава дървена кутия, в която да транспортираме робота, и нямаше да се налага да го разглобяваме на части, за да го пренесем, и отново да го сглобяваме на място. Но…“

Тодор: „Не знам какво сме чели, но бяхме останали с впечатлението, че максималното тегло за чекиран багаж е 32 кг, а когато отидохме на летището, се оказа 27 кг. Роботът тежи 10 кг, а му бяхме направили много здрава кутия, за да не се повреди – знаем как търкалят чекирания багаж. Бяхме свалили колелата на робота, за да не се движи вътре в кутията, и на свободното място бяхме сложили резервните части. И само кутията беше 20 кг и малко. Като се разбра това за теглото, натъпкахме колелата и резервните части по раниците си, свалихме капака на кутията, за да я олекотим допълнително, и така ни пуснаха. Проблемът беше на връщане, защото на състезанието ни дадоха рекламни материали – раници, бутилки за вода и други подобни, а ние отделно си бяхме купили някакви сувенири и подаръци…“

Алекс: „А това за батериите?“

Всички започват да се смеят и Тодор отново взима думата: „Другата случка беше свързана с това, че в чекирания багаж нямаш право да носиш лаптоп, електроника и батерии. Ние това го знаехме и батериите…

[Тодор ни показва една от батериите, която представлява масивно черно блокче със стърчащи от него кабели. Общият ефект подозрително напомня на импровизирано експлозивно устройство.]

…ни бяха в раниците в самолета. Кацаме в Колумбия, след 12 часа полет, и отиваме да ни проверяват – и ние си знаем, вадим от раниците лаптоп, телефон, батериите. И един от служителите на граничен контрол, с широко отворени очи: „Какво е това, бе?“ Викам, батерия, и му давам документ с техническите спецификации и сертификати от производителя, които съм си свалил на телефона. И човекът: „И колко такива батерии носите?!“ И ние сме такива, нали, всеки по една. И онзи човек се огледа, върна ми батерията, наведе се към мен и ми вика: „Значи, взимаш го това нещо и го слагаш на дъното на раницата – и докато не стигнете до Панама, не го вадите, защото тук ще имате страшни проблеми с тези батерии.“

И така, Панама.

Алекс: „Беше много топло и много влажно. Направи ми силно впечатление, че като превали за 15 минути, цял ден след това остава мокро, защото влажността на въздуха е толкова висока, че улицата не може да изсъхне. Видяхме приливи и отливи, малки тайфунчета, валеше много. Храната им е много вкусна – морски дарове, екзотични плодове. Има много високи сгради, в сравнение със София и други места, на които сме били – хотелът ни беше на 60 етажа и ние се молехме да сме на последния етаж, но ни настаниха на 22-ия, което пак беше доста добре.“

Видяхте ли Панамския канал?

Мони: „Всеки ден го виждахме, защото минавахме по един много голям, много хубав мост, който свързва старата част на града с модерната. Имат нещо подобно на нашата тангента, която минава около града, но тяхната минава над самия Панамски канал по този мост, който е много висок, за да могат да минават корабите под него.“

Алекс: „В Панама се говори на испански и като излизахме да се разходим, да седнем да пием по едно кафе или да хапнем, никой не говореше на английски. Всички се оправят с приложения за превод на телефоните си, а ние нямахме мобилен интернет там. И не само на улицата – на мястото, където се провеждаше състезанието, организаторите говореха английски, естествено, но примерно на последния ден се наложи да помолим охраната да ни повикат такси до хотела, и не можахме да се разберем с тях. Накрая отидохме при испанския отбор, за да ги помолим да ни превеждат.“

Значи отборите си помагат, въпреки че се състезават помежду си?

Алекс: „Категорично. Ако не се напаснеш с другите отбори, няма как да постигнеш успех. Заради това, че роботите са с различна конструкция и съответно имат различни силни и слаби страни, състезанието е по-скоро въпрос на колаборация, а не конкуренция. Когато се колаборирате, печелите много повече точки.“

Тодор: „Във всеки кръг от състезанието участват по шест отбора, като всеки има различен робот. Един е добър в едно, друг – в друго. И най-важното, което разбраха момчетата този път, е как трябва да направят план за съвместна работа на шестте отбора, за да могат да вземат максимално много точки. Да направят стратегия и да проведат комуникация с останалите отбори, за да им кажат: аз съм много добър в това и затова държа да го направя аз, а ти направи другото, в което ти си добър. Важно е не само чисто технически да направиш добър робот, а да можеш да се заявиш със силните и слабите си страни.“

Мони:

This video could not be found

///// video

Участниците в отбора вече са в предпоследния клас на гимназията, така че имат право да участват в световното първенство за ученици още само веднъж – а след това?

Алекс: „Дилемата е дали това ни беше последното участие, което означава, че през следващото лято ще трябва да прехвърлим опита си на нови момчета или момичета, евентуално – или другата година ще бъдем за последно.“

Мони: „Може би е по-добре тази година да предадем щафетата, защото по-следващата завършваме гимназия и ще ни се струпат много други неща наведнъж.“

Тодор: „Идеята е да търсим нови деца, с които да започнем от по-ниската възрастова група – да направим нов отбор, а момчетата от сегашния да влязат в ролята на консултанти, ментори, които да идват и да работят с новите, за да им предават опита си. Планът е да се свържем с 12 училища, които да си купят комплектите и да си направят собствени отбори по роботика, а ние да организираме вътрешно държавно първенство, като на най-добрите от него вече да им вземем големия комплект за участие в световното.“

Мони: „Надявам се, ако все пак участваме другата година, да се получи още по-добре. А ако някой друг отбор участва след нас, да прихване цялата енергия, опит, работна обстановка и така да сътворят нещо още по-уникално.“

Повече за световното първенство по роботика на First Global Challenge - тук.

Resonator е дом на националния отбор по роботика и първото място в България, което предлага достъп до споделени работилници за високи технологии, лаборатории и зали, специално проектирани да вдъхновяват иновациите, приложното учене и съвместната работа.